Срам!
Отдавна се засилвам да напиша за срама. Често получавам отговор на мои въпроси към клиенти „срам ме е!” или „… от срам”.
Мислите ми се лутаха между това за какво ни служи срама, от какво се поражда, от полза ли ни е изобщо.
Потърсих в народните мъдрости, поговорките, попитах мои клиенти.
Извадих някои пословици и поговорки:
Бързата работа — срам за майстора.
Магаре от срам не мре.
Не ви ли е срам!
Срам ме е, че те познавам!
Изчервяването от срам е ливрея на добродетелта.
Ф.Бейкън
Когото не го е срама, него не го е и гряха.
От светлото го е срам, от тъмното го е страх…
Срамува се като млада булка пред свекър.
Научил се гол, та го е срам облечен.
Срамежлив слепец – празна му торбичка.
От тези всъщност не ми стана по-ясна нуждата от срама.
Лично аз, връщайки се назад в годините, най-големия срам, който съм изпитвала е от времето, когато бях балерина.
За един танц бяхме разделени на две групи, всяка от които трябваше да излезе от едната страна на сцената. В колона по една, една срещу друга двете групи. Аз бях първа от моята страна.
Чух музиката, тръгнах и по едно време гледам, че отсреща си стоят и не мърдат. Обръщам се рязко назад, вече съм в средата на сцената, а зад мене… никой.
Тогава изпитах на собствен гръб и буквално фразите „смях в залата” и „искаше ми се да се отвори земята и да потъна от срам!”.
Какво точно изпитах тогава. Гняв, яд, обида, безпомощност, недоумение и … „не е честно!!!”
Е, оказа се че само аз съм била чула музиката и след концерта в „разбора” имаше ли музика или не, загубих.
Но пък, връщайки се на мястото си, на фона на смеха в залата трябваше бързо да се изтръскам от всички чувства за секунди и… да тръгна пак. Всичко друго от случката съм забравила.
Оттам ми е останал урока за бързо осеферване и започване отново 
През годините сигурно съм имала и други случаи, които в момента не ми излизат нито като факти, нито като усещане за срам.
Приела съм себе си, чувствам се уютно в живота си, съобразявам се с околните, но не съм зависима от ничии ок- йове, за да се срамувам. Сигурна съм, че сега дори там – сама, в средата на голямата сцена не бих се срамувала и не бих изпитала целия букет от онези чувства.
Сигурно може много да се пише за срама, например от физиологична гледна точка – какво се случва с тялото ни, когато ни е срам, но аз си гоня отговор на въпроса за какво ни е той изобщо?!?!
Помолих две от клиентките си да опишат какво точно чувстват, когато изпитват срам. И двете са „повелителки на думите”. На мен те ми помогнаха да си отговоря на важния ми въпрос „полезен ли е и в какво ни помага срама?”.
Насладете се и вие:
1. Срам: нежелание за откриване пред другите (непознат кръг), за „даване“ на нещо лично. Когато все пак се случи изпитвам чувство на примирение и виновност, ментална голота, безпомощност. Нежеланието за споделяне е стремеж към „запазване на себе си“, липса на желание за споделеност на личните емоции/чувства.
Чувството за срам винаги се появява в присъствието на „друг“. Когато ме е срам от самата себе си, тогава се чувствам чужда/“друг“ сама на себе си (тревожен сигнал) срамът е самия процес на откриване. Когато ме е срам чувствам самота, неудобство, вина от правене на нещо „неестествено“, страх от „неприемане“.
Срамът е гордост и егоизъм за запазване на нещо (ценно, безценно, несигурно…) само за себе си, неправейки го достояние на другите (въпреки осъзнатостта, че за „другите“ това „откриване“ съвсем няма същия смисъл).
Когато ме е срам се чувствам слаба, неготова за промяна.
2. Как се чувствам когато ме е срам?
Когато се срамувам, се срамувам от себе си.
Когато се срамувам, критикувам себе си. Мъмря се, размахвам пръст като към малко дете.
Когато се срамувам, се страхувам. Страхувам се как изглеждам отстрани, как другите ме приемат, какво си мислят за мен. Дали ми се присмиват? Или ме мислят за луда? Ами, ако изглеждам глупава, неадекватна, смешна?
Когато се срамувам, се чувствам слаба. Срамът отнема от увереността ми. Някак се смалявам. Срамежливостта е липса на увереност.
Срамувайки се отричам себе си, качествата си. Срамувайки се, давам силата си на другите. Важността я пренасям от мен към тях и те стават центърът на оценката ми.
Срамът ме потиска и разрушава вътрешната ми стабилност.
Срамът е наказание над себе си, заради липсата на увереност и приемане на мен въпреки недостатъците ми.
————–
Позволих си да сложа в курсив думите на предпоследния ред, които с едно изречение дават отговор на въпросите ми.
И се надявам и трите да сме били полезни в посока на замислянето ви, преди да кажете на някого (особено на децата си!!!) „засрами се”!
Край на коментарите!
Елзе, четох, четох и… вероятно съм съгласна с всичко това, но…! Всъщност, тази публикация ми помогна да си направя домашното!
))) Във вторник ще ти кажа какъв е резултата.
А иначе… и аз да споделя една случка от много ранното ми детство. Бях на 4 и ходех на нещо средно между детска градина и предучилищна група. В един от часовете по физкултура играехме на двора с топка. Бяхме 2 отбора и аз, като не особено висока, бях на края на редичката на нашия отбор. Другият отбор беше подреден срещу нашата редичка. Захласната да подскачам и да се радвам на успехите на другия отбор, аз съвсем не съм видяла, че е дошъл моя ред да поема топката и да изтичам най-отпред на редичката ни. Естествено… загубихме. Целият отбор ми се смя и ме нарече „заплес“. Тогава много ме беше срам. Срам от мен, от другите, срам, че съм провалила отбора. Много плаках, плаках и в къщи. Не помня след това дали съм продължила да ходя там. Та аз бях с цели 2 години по-малка от тях…!!!
ооооо, „заплес“ е готин етикет за 2 години по-малко дете
за мен заплеснати са „големите“, които могат да те оставят да плачеш за такова нещо. но това пък ме навежда на мисълта, че поощряването на състезателния дух води до подобни резултати. непоощряването на уникалностите ни и сравненията с другите ни дърпат удивително много в развитието ни.
Интересно как е дошла темата на дневен ред сега при тебе… Може и да съм безсрамна, но абсолютно честно и от сърце – никога не съм се срамувала от себе си.
Срамът е много индивидуално пречупване на реалността, много често изкривено според мен. Предизвикано от напрежение вътре в нас, от очакване нещата да се случат по точно определен начин и от мисълта, че ние сме много важни в конкретната ситуация. Или че другите са много значими в нея, а ние зависим силно от тях и затова е толкова важно мнението им… Може и затова спомените ни за срама са предимно от детските години – когато човек все още се лута кой е, кои са другите около него и какво е неговото място в света… А това никак не е ясно-
Между нас да си остане, но и аз ще споделя спомен от времето когато беше балерина. Беше най-прекрасната в групата. Не си спомням някой да се засмя когато се оказа сама в средата на сцената. Сигурна ли си?
на мен, поли много теми са ми на дневен ред, но трудно се наканвам да пиша
но и от това не ме е срам
много ми хареса как си го казала „от мисълта, че ние сме много важни в конкретната ситуация”. не исках да намесвам и егото в тази тема, но според мен е ясно, че имаме работа с него и то крещи при всичките ни „срамни” прояви. иначе ние ако сме си се приели можем леко да приемем и грешките си, да се извиним и да продължим. да, срамът е „приемане на нещата лично”!
не са само от детските години, повярвай ми. веднъж вкара ли се и стане ли навик, хората така си живеят цял живот… стига да не поискат промяна.
даааа, спомням си колко прекрасна бях като балерина. не знам, може смехът да ми е звучал само в мойта глава. в този смисъл да, сигурна съм
може би „ушите на срама са големи”, а и сега често може да се чуе заканата „… ще ти се смеят другите”.
нищо чудно всички в залата да са били съпричастни с мен и снизходителни към грешката ми, а на мен от притеснение егото ми да извърта реалността… при това цели 30 години да си спомням ситуацията. благодаря ти!
ето ме и тук на точното място
Дълбоко в нас ,през поколенията е закодиран вид морал ,предаван с мъдрости и поговорки….
Елзичка,благодаря ти за този жизнено важен за всички ни анализ.Всеки през годините си е срещал и не само срещал ,ами и е другарувал със Срама .Но какво да кажем .Сигурно всеки би написал своята легенда ,ако реши да поговори със себе си.Какво ли е да нямаш срам? Чувала съм такива пустосвания „Ти нямаш срам(а )?
Хубава и богата тема на размисъл и споделеност !
Още веднъж ти благодаря !
мерси, иренка!
дааа, всеки би написал за себе си, ако… се обърне към себе си. а моралът винаги трябва да го пресяваме през собствените си ценности и потребности, за да вземем ценното и натрупано преди нас с цялото ни уважение и да надграждаме и даваме от себе си.
прегръщам те!
Like the blog
Много значима и дълбока тема си отворила Елзе! Прочетох я тъкмо навреме, проблемът със срама във всичките му измерения при мен е много голям, благодаря ти, че ми отвори очите за някои неща и ми даде тема за размисъл за още повече!
мерси, цветенце!
радвам се, че ти е било полезно
срамът и чувството на вина са ми „любими“ лостове за манипулация