Преди време като се качих при един таксиметраджия, отсече

„еееей, веднага си личи, че си учителка”. Засмях се, защото скоро преди случая моя клиентка беше написала есе за себе си и учителското впечатление. С нейно разрешение го споделям… може пък и вас да са ви взимали за учители

На Елза, която ми подаде торбата

Разтръсках торбата – душа и от нея се изтърколи една голяма, оваляна във вълма топка. Пак тя. Дявол да го вземе няма ли да ме остави на мира най-после този образ на даскалица. Като стигма е. Попипвам лицето си: уж няма нищо на него, а всеки ме разпознава.

Този път ще го разнищя това кълбо, за да видя какво ще излезе от него. Започнах да дърпам вълмата.

Дръп -  склонност към критикарство и оценъчност.

Дръп – бързи обобщения, понякога граничещи с клишета.  „ Ами това е точно по схемата за ….“

Дръп – покровителство

Дръп – обстоятелственост. „Мара Подробната обяснява….“

Дръп -  непогрешимост

Дръп – превишена самооценка

Дръп – интелектуална арогантност

Дръп – наставничество. Менторство .

Баф мааму… Ами сега?

Я да се огледам. Може огледалото да ми подскаже как изглеждам с тези вълма. Сигурно ги  разпознават. Ама то както са ме постригали май повече го давам на руска декабристка, но кой знае на кого как му изглежда…. Сигурно изглеждам и много строга в погледа, облеклото.

А защо като се опитам да се облека по фънки винаги се намира някой, който да ми каже, че не ми отива. Въобще да не споменавам за езика. Даже мои приятели не могат да приемат, че аз се изразявам и каруцарски, когато трябва. „Ама ти псуваш! Как е възможно, не ти отива, ти си сериозна жена.“ (То затова обичам да си карам колата сама и да „разговарям“ подобаващо с колегите.)

Дали пък нямам две лица? Дълбоко в себе си зная, че съм мека, разбираща, помагаща.  Дали не ми е натрапен моделът „даскалица“ и очакванията от мен да са такива, че да ги посрещам с учтелската сериозност?

Дали не се е развил този модел като защитна маска? Дали малкото уязвимо дете не си е харесало някоя даскалица като ролеви модел и да си го „играе“.

Каквото и да е – не ми харесва. Трябва да го променя. Но имам две много сериозни препятствия:

• А как да изглеждам? Каква да е новата ми роля? Кой е антиподът на „учителката“? Не зная…
• Как да се справя с издърпаните вълма? С какви „къдри“ да ги заместя? Не зная….

Господи, подай ми ръка, води ме, моля те. А Ти, Ти Господи, quo vadis?  И тръгвам  след Теб към Кръста си.

Благодаря ти, Елза

Преди години случайно се оказах с приятел на вила с хора, които не познавах. В компанията имаше и 3 месечно бебе. Бяхме вътре, само за пушене се излизаше… поне.

Бебето спеше в стаята, където седяхме на масата и говорехме. Музиката не беше тиха, разговорът се разгорещяваше…

На предложението ми да спрем музиката и да сме по-тихи, с такава настървеност всички скочиха срещу мен, че бързо се отказах да обяснявам причините.

Главният аргумент на всички беше „да свиква”. Да свиквало било бебето с шума и да не се учи да е на тихо, за да не се налага да се съобразяват с него и после да трябва да му пазят тишина.

Как се сетих за случката. Миналата седмица майка ми беше у дома. Изведнъж започна да говори тихо. „Мамо, защо шептиш”? Показа с глава някъде зад мен „Ами виж, Елзе, котаракът ти е заспал”.

Егати! Как съм попаднала на точната майка…

На 10 знаех, че ще бъда балерина…

На 20 знаех, че ще бъда машинен инженер…

На 30 знаех, че ще бъда икономист…

На 40 знаех, че ще бъда психотерапевт.

Бях всичко, но знам и че идват 50-те…

———————-

а, както се вижда от статията и след това може да стане интересно

Мога да опиша родителите си само с една случка отпреди много години.

Майка ми лепи плочки по стените в банята (!). Баща ми дава напътствия. Майка ми се ядосва, изгонва го и се заключва, за да си лепи на спокойствие.

Баща ми си ляга.

След няколко часа баща ми, почуквайки по плочките на стената в банята:

- Най-вероятно ще паднат.

Майка ми:

- Е, ако бяхме оставили на тебе, щеше да ги залепиш на пода, за да е сигурно, че няма да паднат.

—

След време майка ми обяви, че това й е било генералната репетиция и направи подово отопление в селската ни къща (баща ми й беше подарил за някой 8-ми март машина за рязане на плочки).

—

Днес, след повече от 20 години, някои неща са си същите. Плочките – на стената, баща ми си ляга…

Само майка ми напусна баща ми и живее в селската ни къща…

Готино ми е да имам приятелка книжарка. По-готиното е, че е прочела всичко на света.

Обичам да светва в искрена радост, от това че ме вижда, обичам да й вярвам и да купувам точно каквото ми каже и да я слушам, като сбърчи носле за нещо, което съм си наумила да си купя, а мнението й е „не е за тебе”.

Вече свикнах да обяснявам на приятелите си точно къде се намира с „ама, внимавай да не я подминеш, на Графа, между „Мимас” и Попа, от страната на „Мимас”.

Всъщност не знам дали вас, но мене ме и гушка, като отида… а аз на гушкане кълва

(и ако това не ви притеснява както тя се изрази „… двете сме доста луди и скъсяваме разстояния от раз…”)

- Мамо, хайде да го гледаме тоя филм.

(междувременно излиза предупреждение,

че филмът не се препоръчва за под 12 годишни)

- А, аз тия не ги гледам. Даже веднага излизам,

преди да са заубивали хора.

Този разговор ме върна години назад, когато за филмите в кината също имаше ограничения.

Родена съм в края на октомври. Това отдавна няма значение, но в годината, когато трябваше да навършваме 16 години означаваше, че повечето от съучениците ми имаха издадени вече паспорти, а аз нямах. Това не би имало значение също, ако не им даваше привилегии. Или поне една, важна тогава за мен – можеха да гледат забранени филми.

Трябва да обясня, за хората които въобще не могат да си представят онова време. На входа на киното стояха проверяващи и на тези, които изглеждаха в училищна възраст им проверяваха паспортите. Да, имах съученици, които изглеждаха по-големи от възрастта си и още преди 16 ходеха и не им искаха паспорт, но аз не бях от тях. Всъщност изглеждах така, че няколко години след 16 продължаваха да ми искат да доказвам документално, че мога да гледам този филм.

Излишно е да казвам, че се чувствах изпуснала много. Може би някакви се целуваха в този филм… или дори нещо повече. Но при всички случаи смятах, че е нещо „любовно”.

И смятах така до вчера, когато майка ми каза, че не гледа „забранени” филми, защото в тях се убиват.

Е, как да си го помисля, като съм израснала с индиански филми, пълни с торби скалпели, пушки, обесвания, а бе въобще дебнене кой кого ще убие първи. А! И „на всеки километър”, и други…

Доста съм се откъснала от забраненостите, та не знам защо ги слагат тези възрастови препоръчвания сега. Почти не гледам телевизия, за да мога да сравня разликите от филм с точка 12 и такъв с 16, примерно.

Всъщност интересуват ме локалните точки. Местните – в семейството. Телевизорите имат копчета и можем да изберем дали да са включени, а и изборът какво да тече от тях, също не е малък.

И с клиенти, и с приятели сме водили разговори за това как са се държали техните или как самите те се държат с децата си, когато е имало или има сексуални сцени в някой филм.

Чувала съм „майка ми се пресягаше да затвори очите ми”, „нашите ставаха и излизаха от стаята”, „майка ми бързо започваше да ми говори нещо, за да прихване вниманието ми и да ме разсее от телевизора”…

На загасен телевизор червената точка понякога се простира до „никога не съм виждала баща ми да целува майка ми”, „не му давам да ме прегръща пред децата” и дори „синът ми каза, че едно здрависване с баща му е достатъчно, а да не го прегръщам, като заминава…”.

Признавам, че никога не ни е било тема какви са червените точки при филмите с насилие и убийства. Или в реалността, доколко се обсъжда с децата ценността на човешкия живот. Ненасилието, вербално и физическо.

Как се било стигнало до такова измъчване на съученици, убийства от тийнейджъри и въобще прояви, от които онемяваме.

А как, след като филмите са пълни с убийства и насилие, извършени хладнокръвно, дори водещи до удоволствие, можем да се убедим някого в противното?

Колко от родителите са говорили с децата си, че живота е важно нещо!? Че е ценно. Че е крехко. Колко от родителите живеят така, че с личният си пример да покажат, без да има нужда да се обяснява, че животът е подарък, животът е прекрасен… че животът е за празнуване!!!

Защо спестяваме ласките, проявите на нежност и на обич, в които израстват децата, а не стопираме и не обръщаме внимание на насилието, което лесно намира почва и може да избуи? Не, не са медиите и филмите виновни. Тези медии ги допускаме ние самите с абдикирането от отговорността да отделяме време да говорим с децата, а и да им даваме личният си пример за живеене в любов, а не в насилие.

Благодарността и удоволствеността от това, че сме живи и уважението към собствения ни живот предшества отношението към животите и на другите.

—————————————

материалът е писан преди заигравките със забрана на „ну, погоди“.

Като отношение „аз-аз”.

Имах повод напоследък да се сблъскам с изненадващи ме виждания и мнения за мастурбирането и реших да върна назад няколко години срещите ми с подобни вярвания, прояви, поведения.

В терапевтичната си практика съм се срещала със хора, на които се е налагало да обяснявам какво означава тази дума (!), това, че не само мъжете го правят „това нещо” и дори как се прави.

Май най-интересните случаи имах обаче в двегодишната си практика като консултант на родители и учители в детската градина.

Признавам, че самата аз нямах смелостта тогава да направя плакат и да организирам за родителите лекция по темата, но поне с учителите я направих.

Една от репликите, която изпъкна, беше „да не повярва човек, такива ангелчета, а какви гнусни неща правят”… ясно е, че че имаме различни представи за гнусност

В личните ми разговори с родители, по повод техни „проблеми” съм имала също култови диалози, от рода на:

„- ама аз искам други неща за нея!

- какви например? (аз)

- ами… да е умна!!!”

или

„- синът ми няма да ме обича, понеже му забранявам нещо, което самата аз знам, че е удоволствие.”

Лутах се в мислите си по темата преди да почна да пиша. Искаше ми се да сложа във фейсбук въпроса „колко от вас, когато сте пораствали сте говорили за мастурбиране в семействата си? или ако сте родители сега го правите?”

Мислих и за липсата на образователност в съответните години, но стигнах до достатъчността на непреченето на децата, при откриването на физичността им и частите от себе си като тяло и различната им чувствителност.

Мислих и за публикуването на темата тук. Без да е било цел, се оказа че използвам блога си за пресяване на хората, които стигат до мен като професионалист. Откритото даване на себе си е възможност за другия да те или не те избере.

Да, мнението ми е, че от мастурбирането не се ослепява. Няма и нужда да се чака „някой друг да ни достави това удоволствие”. Не, не го правят само мъжете! Не, няма нужда да сте влюбени и това да е единствен начин за удоволственост на тялото.

Ако престанете да мислите и слезете в тялото си… ръцете ви със сигурност ще знаят сами какво се прави!

А, ако сте родители на деца в съответната възраст, защо пък да не се позабавлявате с една табелка на детската стая „моля, не безпокойте! аз мастурбирам!”

Обичам тъмнината. От малка.

И тогава, и сега се забавлявам да съм в най-тъмното тъмно и да отварям и затварям очи. Винаги се усмихвам при усещането, че само клепачите ми усещат дали очите ми са отворени, а иначе зрително няма разлика.

Като бях малка (смътен спомен и по-скоро свидетелски показания), обичах да ходя със затворени очи. Майка ми ме водеше за ръка и при спъването ми на някое стъпало установяваше, че си играя по този начин.

И сега обичам да гася лампите у дома преди да стигна от едната до другата стая. Коридорът ми е 2 сектора от по 2 метра, перпендикулярни един на друг. Пробвам се дали на съвсем тъмно мога да завия на точно 90⁰ . Е, понякога се джаскам я в стената, я в шкафа за обувки, но все пак не съм с висока скорост и не е фатално.

Не си представяйте, че самоцелно отделям няколко часа за това занимание, че го правя всеки ден, или че седя да анализирам след това защо точно сега не уцелих перпендикулярното завъртане. Просто като имам път към другата стая, а в коридора не е светнато, не правя няколко тегела, с цел пали-гаси лампи, а се възползвам да се центрирам, дори само за секунди.

Та,… обичам тъмнината.

В тъмнината всичко е ясно.

В тъмнината чувам по-добре, допирът чете всичко по-ясно, а ако сме двама усмивката, тъгата, намигването дори трябва да са само в гласа и интонацията.

Тъмнината забавя.

Може би затова ме кефи така. Не можеш да се движиш рязко в тъмнината. Ако си с някой друг, за да го внимаваш него, ако си само със себе си, да се самоопазиш .

До тъмнината се дораства. Преди нея е страхът.

Тъмнината провокира плавността на движенията.

В тъмнината се плува.

А когато и движенията дори спрат, чувам тялото си. После или и то притихва, или слухът ми съвсем се отвързва и…

имам сили само да Благодаря.

Благодаря, че съм жива, и че имам чувствеността да се преживея тази наслада.

Мислили ли сте си „какво ми пише на челото”? Аз не. Не бях. Преди една продавачка да ми го каже.

Не бях ходила в магазина й почти 4 години. Имах достатъчно време, понеже щях да избирам щателно. Още с влизането ми грейна с „Ти си Елза! Здравей!”

Последният път беше бременна, говорихме за порасналия й вече син, пазарувах, смяхме се, направи ми подарък и изведнъж каза:

-          А, знаеш ли какво пише на челото ти?

-          Какво?

-          Пише „може ли да те прегърна”.

Не знам колко време стояхме прегърнати в средата на огромния празен магазин. Толкова беше вълшебно…

После се сетих за моя бивша клиентка, която на третата или четвъртата ни среща ми каза „не мога повече, от първия път, когато те видях ми се прииска да те гушна”.

Може би наистина пише нещо подобно на челото ми

Или най-вероятно както има поговорка „красотата е в очите на гледащия”, „гушкането е в очите на гушкача”?!?

Но пък е добре, че доста хора не четат по челата, че както живея в един голям блок и пътувам с толкова хора в асансьора…

А на вашето чело какво пише?!? Дали да не направим една анкета сред приятелите си „какво прочете, когато ме видя за сефте?”.

Не става въпрос за простото „не знам”, като отговор на питане за нещо.

Тези „не знам”-та са със съвсем друга окраска и като съдържание, и като интонация дори. Може би е по-добре да ги наречем „не знам дали…”-та.

„Не знам дали ще мога” ми е любимо. Ама не като факт казано, а като спирачка, като причина за непочването, неправенето на нещо.

Като необходимост да се знае крайния резултат, за да се гмурнем. Един вид оправдание, за да не се хвърлим в нещо.

Лично според мен най-тъпото оправдание.

Друга идея в самоспирането, „не знам”-тата и твърдите гаранции за изхода е „не-знам-тя/той/те/ти/вие-как-ще-реагира”. Разбира се, че не знаеш! И това му е едно от готините неща на живеенето – незнаенето.

И к’во, като не знаеш как ще реагират хората, дай да си стоиш у дома и да си гледаш в една точка, а?

… щот тогава резултата си го знаеш.

Още по-нафукано ми се струва „Не знам какво ще си помисли…”

Ама естествено! Но това повод ли е да не питаш, кажеш, споделиш или направиш нещо?

Първенството в „любимите” ми безспорно държи „Не знам какво ще стане!”.  Коооолко ги разклаща хората това незнаене…

Но това си е живота – без инструкции за употреба, без гаранции, хем се раждаме без точен сценарий „какво ще стане”, хем току нема, нема, па съвсем се промени нещо изневиделица. Таман ни е станало удобно, свикнали сме и… изненадка! Самата аз миналата седмица имах повод да погледна нагоре с въпроса „Господи, ти сериозно ли?!?”

И така имаме възможности. Имаме варианти. Имаме избори. Имаме шансовете да се научим да заставаме отговорно зад това, което сме избрали, да сме гъвкави да правим или поемем промените, да се научим да се отдаваме. И… разбира се, да вярваме!