Преди дни моя клиентка сподели с мен един прекрасен текст за собствените си стъпки и развитие. Нарекла го е „Битка”. Думите й бяха „ако искаш го сложи в блога си”. Да. Искам. Искам  да го споделя, за да стигне до повече  хора. Това, че не е лесно, че не е „от утре”, но и това, че е възможно човек да тръгне към себе си. Това, че  „битката” е всъщност „отдаване”.
Keep walking, миличка!

Трябваха ми цели 30 години, за да осъзная, че тази „нормалност”, в която съществувах не е моят живот, още по-малко моето щастие. Живеех за планираното „утре”. Изживявах несъвършеното „вчера”. „Днес” беше просто преходът. И бях доволна, защото постигах. Завършвах фаза след фаза и гледах напред и назад, с доволство. „Днес” беше просто средството. „Днес” всъщност не беше…

Хубавото е, че го осъзнавах. Жалкото е, че бях безсилна да го променя. Прекрасното и същевременно парадоксалното е, че започнах да се самонаранявам, за да свържа съзнателно вчера с днес. Но го направих, не от мазохистични подбуди, а от безсилие. Посегнах на себе си, укорявайки се за „нормалността”. Самонаказанието за неозъзнатостта ми започна като естествена подбуда да изживея „днес”. Концентрирайки се върху аспект от ежедневието, който до преди това беше просто интегрална част от средството „днес”. И прогледнах. Улавях детайлите, наслаждавах се на волята си и усещах. Бях в „днес” през цялото време. Днес преди и след храната. Днес, с победата на тялото. Днес, мислейки за още по-доброто утре. А то идваше като логична геометрична прогресия. И ме правеше щастлива, в рамките на нормалността, разбира се. Докато не осъзнах обсесивността си. Да, имаше и вчера и утре, и днес. Но мен ме нямаше.

Храната се превърна в единствената ми връзка с настоящето. Нищо друго нямаше значение, освен контрола върху и доволството от един детайл от днес.  Един детайл, който промени живота ми. Това се случи, когато тялото поиска своето „днес”.

Бях спечелила още една битка. Усетих днес. Но се лъгах. Аз не го усещах, а го контролирах. С един детайл. Усещането бях убила. Унижавайки тялото. А то е първото условие за усет. Другото е чиста рационалност. Целият този процес на осъзнаване на „днес” ми струваше скъпо. И сега бях дори по-безсилна от момента, в който бях постигвателна в нормалността си. Тогава поне имах съюзник в лицето на тялото си.

Не ми оставаше друго освен да го спечеля отново. Но не по същия начин, по който го имах преди. А с любов и грижа. С ясното съзнание, че единствения изход от социалната нормалност е хармонията между теб и то. А щастието „днес” идва като логичен субпродукт от тази симбиоза…Просто с наблюдение и приемане на прекрасната връзка между двете.

Най-трудното в случая е осъзнаването на борбата. Най-лесното: спирането на огъня. Това не е „нормална”, а индивидуална борба. Всеки я изживява по различен начин. Някой от нас я водят неперекъснато. Аз започнах със спирането на огъня, когато неосзънато определения като противник престана да се бори.

Тогава разбрах, че нямам противници, освен собственото си рацио. То беше причината да се въоражавам 30 години с „трябва”, вместо с „искам”, знаейки, че битки се печелят по този начин. А и „трябва” е основата на вчера и утре. Днес принадлежи на слабото „искам”. А аз си мислех, че съм силна и добре въоръжена. Защото изпълнявайки „трябва” бях сигурна, че ще изляза победител. „Искам” е за слабите. То не печели битки.

И тогава осъзнах, че животът не е автоимунна борба.  И започнах да обичам. Въображаемият противник загуби, за да покаже, че никога не е искал да воюва. Просто аз не пожелах да видя белия флаг.

Сега, 30 години по-късно осъзнах, че това е само пирова победа в една фиктивна битка, породена от нормалността. Сега вече не воювам. Защото ми останаха само „днес” и „искам”.  „Трябва”-тата ги оставям за „постигвачите”…

София, 02.02.2012

Следващият месец започвам поредната си група за собствен опит. Винаги ми е било по-лесно да случвам нещата и трудно да обяснявам какво точно представлява, какво да очакват бъдещите участници. В индивидуален час с моя клиентка при дискусия за ползата от групите се обърнах към нея с „не е лесно, опиши го ти!”. И тя го направи, с цялото майсторство на изказа си
Твърде „вътре” съм, за да преценя дали дава представа за това какво би ви се случило, но изключително ми хареса и зная, че е истина… за нея.

В работата ми като журналист всеки ден правя интервюта. Задавам въпроси така, че с отговорите да подредя пъзел – цялостна картина. Картината днес изглежда така – Групата за собствен опит за мен е Група за припомняне на себе си. А след малко, след като прочетете първото ми интервю със себе си, ще разберете как парченцата пъзел сътвориха цветовете, образите и цялата картина.

- Защо ходиш на група за собствен опит? още »

Отдавна се засилвам да напиша за срама. Често получавам отговор на мои въпроси към клиенти „срам ме е!” или „… от срам”.
Мислите ми се лутаха между това за какво ни служи срама, от какво се поражда, от полза ли ни е изобщо.
Потърсих в народните мъдрости, поговорките, попитах мои клиенти.
Извадих някои пословици и поговорки:

Бързата работа — срам за майстора.
Магаре от срам не мре.
Не ви ли е срам!
Срам ме е, че те познавам! още »

Игнажден е. Важно било кой ще ти влезе първи в къщата, т.н. полазник. Такава щяла била да е цялата следваща година. Ще ви опиша моята полазничка… правете си сметка каква година ме чака .

Това е моя клиентка, първата среща с която ни беше на 30.12.2010.

Помолих я да напише какво е постигнала за тази една година*.

• осмелих се да споделя мечтата си със света (професионалната); още »

преди почти 20 години, при една командировка в троян (егати!) влязох в някакъв музикален магазин и решавайки да им покажа, колко не са и чували за новостите в музиката, попитах:

- имате ли новия албум на боби макферин и йо йо ма!?

при което получих (абсурдния) отговор:

- разбира се!

абсурден, щото приятели музиканти ми го бяха търсили къде ли не.

е, не затова го помня троян. и не затова го помня албума

споделям едно от нещата в него („парче“ би звучало… не-съответстващо на отношението ми към това, което чувам).

това е.

Много се говори в последните години за живеенето „тук и сега”. Използва се термина и в почти всички книги за личностно развитие се дават съвети, че „няма нищо друго, освен тук и сега”.

А защо тогава не става?!? Защо няма много хора, които наистина го живеят на практика? Защо още са болшинство тези, които са заклещени в „ееех, по наше време какво беше…” или „един ден, когато… завърша/изкарам пари/ пораснат децата/се оженя/си купиме наш апартамент…” т.е. или назад, или напред във времето.

Резултатът е еднакъв – пропускане на живеенето. още »

„Аз се обичам!”

Твърдо и категорично. Казването. Обичането е нежно.

О,  вие вече се обичате!?!?

А, защо тогава се притеснявате? Защо изпитвате чувство на вина, тревожите се какво ще  стане утре или през 2012 година, страх ви е да спите сами, на тъмно, на тихо, на 10-я етаж…

Ядосвате се?!? Е, може ли някой да се обича и да си причинява ядосване?

Най-лесното обичане. На думи…

И най-трудното. На практика.

С кого другиго сме 24/7/365 – т.е. нон стоп. още »

От днес нататък, отнасяй се към всеки, когото срещнеш така, сякаш в полунощ той вече ще е мъртъв. Отдай му цялото си внимание, нежност и разбиране, на които си способен и го направи без да чакаш отплата.

Животът ти никога повече няма да бъде същия.

Ог Мандино

Честита нова седмица!

Адаптирането към работа след 4 почивни дни може да бъде наистина трудно (за тези, които са ги почивали!).

Преди време в разговор със Сава Цеков по ТВ7 препоръчах „нежно и щадящо към себе си отношение” още »

Тази история съм я разказвала на приятели. Не мога да я забравя, а и не искам. Последните няколко дни имах повод да си я припомня, срещайки отново тази жена.

Познавах Анчето от психодиспасера, където доброволствах.

С болните, които не бяха на легло и живееха по домовете си танцувахме два пъти в седмицата народни танци.

Беше преди около 4-5 години. Тя беше болна от шизофрения, живееше в квартала, в който живея и аз, и събираше неща от кофите за боклук. още »