Не става въпрос за простото „не знам”, като отговор на питане за нещо.

Тези „не знам”-та са със съвсем друга окраска и като съдържание, и като интонация дори. Може би е по-добре да ги наречем „не знам дали…”-та.

„Не знам дали ще мога” ми е любимо. Ама не като факт казано, а като спирачка, като причина за непочването, неправенето на нещо.

Като необходимост да се знае крайния резултат, за да се гмурнем. Един вид оправдание, за да не се хвърлим в нещо.

Лично според мен най-тъпото оправдание.

Друга идея в самоспирането, „не знам”-тата и твърдите гаранции за изхода е „не-знам-тя/той/те/ти/вие-как-ще-реагира”. Разбира се, че не знаеш! И това му е едно от готините неща на живеенето – незнаенето.

И к’во, като не знаеш как ще реагират хората, дай да си стоиш у дома и да си гледаш в една точка, а?

… щот тогава резултата си го знаеш.

Още по-нафукано ми се струва „Не знам какво ще си помисли…”

Ама естествено! Но това повод ли е да не питаш, кажеш, споделиш или направиш нещо?

Първенството в „любимите” ми безспорно държи „Не знам какво ще стане!”.  Коооолко ги разклаща хората това незнаене…

Но това си е живота – без инструкции за употреба, без гаранции, хем се раждаме без точен сценарий „какво ще стане”, хем току нема, нема, па съвсем се промени нещо изневиделица. Таман ни е станало удобно, свикнали сме и… изненадка! Самата аз миналата седмица имах повод да погледна нагоре с въпроса „Господи, ти сериозно ли?!?”

И така имаме възможности. Имаме варианти. Имаме избори. Имаме шансовете да се научим да заставаме отговорно зад това, което сме избрали, да сме гъвкави да правим или поемем промените, да се научим да се отдаваме. И… разбира се, да вярваме!