- Мамо, хайде да го гледаме тоя филм.

(междувременно излиза предупреждение,

че филмът не се препоръчва за под 12 годишни)

- А, аз тия не ги гледам. Даже веднага излизам,

преди да са заубивали хора.

Този разговор ме върна години назад, когато за филмите в кината също имаше ограничения.

Родена съм в края на октомври. Това отдавна няма значение, но в годината, когато трябваше да навършваме 16 години означаваше, че повечето от съучениците ми имаха издадени вече паспорти, а аз нямах. Това не би имало значение също, ако не им даваше привилегии. Или поне една, важна тогава за мен – можеха да гледат забранени филми.

Трябва да обясня, за хората които въобще не могат да си представят онова време. На входа на киното стояха проверяващи и на тези, които изглеждаха в училищна възраст им проверяваха паспортите. Да, имах съученици, които изглеждаха по-големи от възрастта си и още преди 16 ходеха и не им искаха паспорт, но аз не бях от тях. Всъщност изглеждах така, че няколко години след 16 продължаваха да ми искат да доказвам документално, че мога да гледам този филм.

Излишно е да казвам, че се чувствах изпуснала много. Може би някакви се целуваха в този филм… или дори нещо повече. Но при всички случаи смятах, че е нещо „любовно”.

И смятах така до вчера, когато майка ми каза, че не гледа „забранени” филми, защото в тях се убиват.

Е, как да си го помисля, като съм израснала с индиански филми, пълни с торби скалпели, пушки, обесвания, а бе въобще дебнене кой кого ще убие първи. А! И „на всеки километър”, и други…

Доста съм се откъснала от забраненостите, та не знам защо ги слагат тези възрастови препоръчвания сега. Почти не гледам телевизия, за да мога да сравня разликите от филм с точка 12 и такъв с 16, примерно.

Всъщност интересуват ме локалните точки. Местните – в семейството. Телевизорите имат копчета и можем да изберем дали да са включени, а и изборът какво да тече от тях, също не е малък.

И с клиенти, и с приятели сме водили разговори за това как са се държали техните или как самите те се държат с децата си, когато е имало или има сексуални сцени в някой филм.

Чувала съм „майка ми се пресягаше да затвори очите ми”, „нашите ставаха и излизаха от стаята”, „майка ми бързо започваше да ми говори нещо, за да прихване вниманието ми и да ме разсее от телевизора”…

На загасен телевизор червената точка понякога се простира до „никога не съм виждала баща ми да целува майка ми”, „не му давам да ме прегръща пред децата” и дори „синът ми каза, че едно здрависване с баща му е достатъчно, а да не го прегръщам, като заминава…”.

Признавам, че никога не ни е било тема какви са червените точки при филмите с насилие и убийства. Или в реалността, доколко се обсъжда с децата ценността на човешкия живот. Ненасилието, вербално и физическо.

Как се било стигнало до такова измъчване на съученици, убийства от тийнейджъри и въобще прояви, от които онемяваме.

А как, след като филмите са пълни с убийства и насилие, извършени хладнокръвно, дори водещи до удоволствие, можем да се убедим някого в противното?

Колко от родителите са говорили с децата си, че живота е важно нещо!? Че е ценно. Че е крехко. Колко от родителите живеят така, че с личният си пример да покажат, без да има нужда да се обяснява, че животът е подарък, животът е прекрасен… че животът е за празнуване!!!

Защо спестяваме ласките, проявите на нежност и на обич, в които израстват децата, а не стопираме и не обръщаме внимание на насилието, което лесно намира почва и може да избуи? Не, не са медиите и филмите виновни. Тези медии ги допускаме ние самите с абдикирането от отговорността да отделяме време да говорим с децата, а и да им даваме личният си пример за живеене в любов, а не в насилие.

Благодарността и удоволствеността от това, че сме живи и уважението към собствения ни живот предшества отношението към животите и на другите.

—————————————

материалът е писан преди заигравките със забрана на „ну, погоди“.