Обичам тъмнината. От малка.

И тогава, и сега се забавлявам да съм в най-тъмното тъмно и да отварям и затварям очи. Винаги се усмихвам при усещането, че само клепачите ми усещат дали очите ми са отворени, а иначе зрително няма разлика.

Като бях малка (смътен спомен и по-скоро свидетелски показания), обичах да ходя със затворени очи. Майка ми ме водеше за ръка и при спъването ми на някое стъпало установяваше, че си играя по този начин.

И сега обичам да гася лампите у дома преди да стигна от едната до другата стая. Коридорът ми е 2 сектора от по 2 метра, перпендикулярни един на друг. Пробвам се дали на съвсем тъмно мога да завия на точно 90⁰ . Е, понякога се джаскам я в стената, я в шкафа за обувки, но все пак не съм с висока скорост и не е фатално.

Не си представяйте, че самоцелно отделям няколко часа за това занимание, че го правя всеки ден, или че седя да анализирам след това защо точно сега не уцелих перпендикулярното завъртане. Просто като имам път към другата стая, а в коридора не е светнато, не правя няколко тегела, с цел пали-гаси лампи, а се възползвам да се центрирам, дори само за секунди.

Та,… обичам тъмнината.

В тъмнината всичко е ясно.

В тъмнината чувам по-добре, допирът чете всичко по-ясно, а ако сме двама усмивката, тъгата, намигването дори трябва да са само в гласа и интонацията.

Тъмнината забавя.

Може би затова ме кефи така. Не можеш да се движиш рязко в тъмнината. Ако си с някой друг, за да го внимаваш него, ако си само със себе си, да се самоопазиш .

До тъмнината се дораства. Преди нея е страхът.

Тъмнината провокира плавността на движенията.

В тъмнината се плува.

А когато и движенията дори спрат, чувам тялото си. После или и то притихва, или слухът ми съвсем се отвързва и…

имам сили само да Благодаря.

Благодаря, че съм жива, и че имам чувствеността да се преживея тази наслада.