Тази история съм я разказвала на приятели. Не мога да я забравя, а и не искам. Последните няколко дни имах повод да си я припомня, срещайки отново тази жена.

Познавах Анчето от психодиспасера, където доброволствах.

С болните, които не бяха на легло и живееха по домовете си танцувахме два пъти в седмицата народни танци.

Беше преди около 4-5 години. Тя беше болна от шизофрения, живееше в квартала, в който живея и аз, и събираше неща от кофите за боклук.

Един ден имах среща с мъж, с когото се бяхме виждали няколко пъти и се очакваше да „стане нещо” повече.

Изпращаше ме към блока и минавахме покрай кофите. Като наближихме, жената, която беше наполовина вътре се изправи и ме погледна.

„Елзе, здравей!”

„Здрасти, Анче, как си?”

„Ми… добре.”

Тогава чак забеляза, че не съм сама, погледна го сконфузено, мене-извинително и след няколко реплики за това, че ще се видим другата седмица продължихме с него към входа.

Нямам думи да опиша колко сащисан беше. Каза само с погнуса „какви хора познаваш!?!” Побърза да си вземем довиждане и… повече не се чухме въобще.

Господ, Вселената или който там се грижи за нещата, си знае работата – да отсява навреме хората, с които се срещаме и тези, които остават в живота ни… за което аз лично съм искрено благодарна.