Много се говори в последните години за живеенето „тук и сега”. Използва се термина и в почти всички книги за личностно развитие се дават съвети, че „няма нищо друго, освен тук и сега”.

А защо тогава не става?!? Защо няма много хора, които наистина го живеят на практика? Защо още са болшинство тези, които са заклещени в „ееех, по наше време какво беше…” или „един ден, когато… завърша/изкарам пари/ пораснат децата/се оженя/си купиме наш апартамент…” т.е. или назад, или напред във времето.

Резултатът е еднакъв – пропускане на живеенето.

За мен живеенето в настоящия момент е свързано със сетивата. Приемането на света и наслаждаването от него.

Преди години една есен запитах моя клиентка, която идваше пеша до кабинета ми през Борисовата градина „е, как е, гората сигурно е изключително красива?” на което тя отговори „Не знам! Аз през цялото време мислих за това какво искам да ти кажа в този час и не съм видяла гората”.

С мощното навлизане на модерните технологии сме станали майстори и на отцепването от реалността. Едно от първите неща, които моля клиентите си да спрат е да ходят със слушалки на ушите постоянно.

Горките ни мозъци… дали те са еволюирали толкова бързо, за да възприемат цялата бъркотия от сигнали, идващи от външния свят?!?!? Само преди 100-150 години хората не са гледали телевизори с шеметно сменящи се картини, не са имали това изобилие от музикални източници, които постоянно бълват какво ли не, понякога директно в ушите ни.

И не само това, а телевизорите и музиката са станали фон на… каквото и да правим.

Със сигурност и вие познавате немалко хора, които вечерят пред телевизора, а да не слушаш музика докато шофираш вече сигурно се смята за извратено. За децибелите не е необходимо дори да споменаваме. А мигащите лампички? А дискотеките, със светкавиците и картечарския ритъм музика (ок, наречете ме  старомодна, но това няма да ми избие впечатлението, че всичко това, което звучи там е едно и също парче).

Стигнахме до вкусът. Пука ли ни какво ядем? Или предпочитаме да гньетем? Колко често виждате хора, които истински се наслаждават на това, което ядат и пият, а не просто да го вкарват и тъпчат? На каква вкусова естетика учим децата си, след като награда за тях е отиване в заведение за абсолютно безвкусни и гумени сандвичи (в които отдавна ги подозирам, че слагат пристрастяващи субстанции, иначе няма начин така да се зарибяват децата!).

„Яж по-бързо” е фраза, която все по-често се чува при храненето на децата. А една „изобретателна” майка беше измислила съревнованието „кой пръв ще си изяде яденето”, с обяснението „о, аз нямам време да ги чакам!”.

А пипането? Гушкането, физичността и срещата със света чрез тялото и този несравним усет?!?!

Според мен може да се научи живеенето „тук и сега”.

Т. е. да се върнем към него, защото това е естественото ни състояние. Това, което например децата все още имат и можем да се опитаме не да ги „възпитаваме”, а да се научим ние от тях

И това не е магично учене – от днес за утре. И тук са валидни малките крачки, може би понякога две напред, една назад, но важното е да се тръгне. Да имаме желанието, намерението и категоричната вяра, че може да стане!

А личния ми и професионален опит са в подкрепа на твърдението, че може!