Преди дни моя клиентка сподели с мен един прекрасен текст за собствените си стъпки и развитие. Нарекла го е „Битка”. Думите й бяха „ако искаш го сложи в блога си”. Да. Искам. Искам  да го споделя, за да стигне до повече  хора. Това, че не е лесно, че не е „от утре”, но и това, че е възможно човек да тръгне към себе си. Това, че  „битката” е всъщност „отдаване”.
Keep walking, миличка!

Трябваха ми цели 30 години, за да осъзная, че тази „нормалност”, в която съществувах не е моят живот, още по-малко моето щастие. Живеех за планираното „утре”. Изживявах несъвършеното „вчера”. „Днес” беше просто преходът. И бях доволна, защото постигах. Завършвах фаза след фаза и гледах напред и назад, с доволство. „Днес” беше просто средството. „Днес” всъщност не беше…

Хубавото е, че го осъзнавах. Жалкото е, че бях безсилна да го променя. Прекрасното и същевременно парадоксалното е, че започнах да се самонаранявам, за да свържа съзнателно вчера с днес. Но го направих, не от мазохистични подбуди, а от безсилие. Посегнах на себе си, укорявайки се за „нормалността”. Самонаказанието за неозъзнатостта ми започна като естествена подбуда да изживея „днес”. Концентрирайки се върху аспект от ежедневието, който до преди това беше просто интегрална част от средството „днес”. И прогледнах. Улавях детайлите, наслаждавах се на волята си и усещах. Бях в „днес” през цялото време. Днес преди и след храната. Днес, с победата на тялото. Днес, мислейки за още по-доброто утре. А то идваше като логична геометрична прогресия. И ме правеше щастлива, в рамките на нормалността, разбира се. Докато не осъзнах обсесивността си. Да, имаше и вчера и утре, и днес. Но мен ме нямаше.

Храната се превърна в единствената ми връзка с настоящето. Нищо друго нямаше значение, освен контрола върху и доволството от един детайл от днес.  Един детайл, който промени живота ми. Това се случи, когато тялото поиска своето „днес”.

Бях спечелила още една битка. Усетих днес. Но се лъгах. Аз не го усещах, а го контролирах. С един детайл. Усещането бях убила. Унижавайки тялото. А то е първото условие за усет. Другото е чиста рационалност. Целият този процес на осъзнаване на „днес” ми струваше скъпо. И сега бях дори по-безсилна от момента, в който бях постигвателна в нормалността си. Тогава поне имах съюзник в лицето на тялото си.

Не ми оставаше друго освен да го спечеля отново. Но не по същия начин, по който го имах преди. А с любов и грижа. С ясното съзнание, че единствения изход от социалната нормалност е хармонията между теб и то. А щастието „днес” идва като логичен субпродукт от тази симбиоза…Просто с наблюдение и приемане на прекрасната връзка между двете.

Най-трудното в случая е осъзнаването на борбата. Най-лесното: спирането на огъня. Това не е „нормална”, а индивидуална борба. Всеки я изживява по различен начин. Някой от нас я водят неперекъснато. Аз започнах със спирането на огъня, когато неосзънато определения като противник престана да се бори.

Тогава разбрах, че нямам противници, освен собственото си рацио. То беше причината да се въоражавам 30 години с „трябва”, вместо с „искам”, знаейки, че битки се печелят по този начин. А и „трябва” е основата на вчера и утре. Днес принадлежи на слабото „искам”. А аз си мислех, че съм силна и добре въоръжена. Защото изпълнявайки „трябва” бях сигурна, че ще изляза победител. „Искам” е за слабите. То не печели битки.

И тогава осъзнах, че животът не е автоимунна борба.  И започнах да обичам. Въображаемият противник загуби, за да покаже, че никога не е искал да воюва. Просто аз не пожелах да видя белия флаг.

Сега, 30 години по-късно осъзнах, че това е само пирова победа в една фиктивна битка, породена от нормалността. Сега вече не воювам. Защото ми останаха само „днес” и „искам”.  „Трябва”-тата ги оставям за „постигвачите”…

София, 02.02.2012

А защо тогава не става?!? Защо няма много хора, които наистина го живеят на практика? Защо още са болшинство тези, които са заклещени в „ееех, по наше време какво беше…” или „един ден, когато… завърша/изкарам пари/ пораснат децата/се оженя/си купиме наш апартамент…” т.е. или назад, или напред във времето.

Резултатът е еднакъв – пропускане на живеенето.

За мен живеенето в настоящия момент е свързано със сетивата. Приемането на света и наслаждаването от него.

Преди години една есен запитах моя клиентка, която идваше пеша до кабинета ми през Борисовата градина „е, как е, гората сигурно е изключително красива?” на което тя отговори „Не знам! Аз през цялото време мислих за това какво искам да ти кажа в този час и не съм видяла гората”.

С мощното навлизане на модерните технологии сме станали майстори и на отцепването от реалността. Едно от първите неща, които моля клиентите си да спрат е да ходят със слушалки на ушите постоянно.

Горките ни мозъци… дали те са еволюирали толкова бързо, за да възприемат цялата бъркотия от сигнали, идващи от външния свят?!?!? Само преди 100-150 години хората не са гледали телевизори с шеметно сменящи се картини, не са имали това изобилие от музикални източници, които постоянно бълват какво ли не, понякога директно в ушите ни.

И не само това, а телевизорите и музиката са станали фон на… каквото и да правим.

Със сигурност и вие познавате немалко хора, които вечерят пред телевизора, а да не слушаш музика докато шофираш вече сигурно се смята за извратено. За децибелите не е необходимо дори да споменаваме. А мигащите лампички? А дискотеките, със светкавиците и картечарския ритъм музика (ок, наречете ме  старомодна, но това няма да ми избие впечатлението, че всичко това, което звучи там е едно и също парче).

Стигнахме до вкусът. Пука ли ни какво ядем? Или предпочитаме да гньетем? Колко често виждате хора, които истински се наслаждават на това, което ядат и пият, а не просто да го вкарват и тъпчат? На каква вкусова естетика учим децата си, след като награда за тях е отиване в заведение за абсолютно безвкусни и гумени сандвичи (в които отдавна ги подозирам, че слагат пристрастяващи субстанции, иначе няма начин така да се зарибяват децата!).

„Яж по-бързо” е фраза, която все по-често се чува при храненето на децата. А една „изобретателна” майка беше измислила съревнованието „кой пръв ще си изяде яденето”, с обяснението „о, аз нямам време да ги чакам!”.

А пипането? Гушкането, физичността и срещата със света чрез тялото и този несравним усет?!?!

Според мен може да се научи живеенето „тук и сега”.

Т. е. да се върнем към него, защото това е естественото ни състояние. Това, което например децата все още имат и можем да се опитаме не да ги „възпитаваме”, а да се научим ние от тях

И това не е магично учене – от днес за утре. И тук са валидни малките крачки, може би понякога две напред, една назад, но важното е да се тръгне. Да имаме желанието, намерението и категоричната вяра, че може да стане!

А личния ми и професионален опит са в подкрепа на твърдението, че може!