Преди дни моя клиентка сподели с мен един прекрасен текст за собствените си стъпки и развитие. Нарекла го е „Битка”. Думите й бяха „ако искаш го сложи в блога си”. Да. Искам. Искам  да го споделя, за да стигне до повече  хора. Това, че не е лесно, че не е „от утре”, но и това, че е възможно човек да тръгне към себе си. Това, че  „битката” е всъщност „отдаване”.
Keep walking, миличка!

Трябваха ми цели 30 години, за да осъзная, че тази „нормалност”, в която съществувах не е моят живот, още по-малко моето щастие. Живеех за планираното „утре”. Изживявах несъвършеното „вчера”. „Днес” беше просто преходът. И бях доволна, защото постигах. Завършвах фаза след фаза и гледах напред и назад, с доволство. „Днес” беше просто средството. „Днес” всъщност не беше…

Хубавото е, че го осъзнавах. Жалкото е, че бях безсилна да го променя. Прекрасното и същевременно парадоксалното е, че започнах да се самонаранявам, за да свържа съзнателно вчера с днес. Но го направих, не от мазохистични подбуди, а от безсилие. Посегнах на себе си, укорявайки се за „нормалността”. Самонаказанието за неозъзнатостта ми започна като естествена подбуда да изживея „днес”. Концентрирайки се върху аспект от ежедневието, който до преди това беше просто интегрална част от средството „днес”. И прогледнах. Улавях детайлите, наслаждавах се на волята си и усещах. Бях в „днес” през цялото време. Днес преди и след храната. Днес, с победата на тялото. Днес, мислейки за още по-доброто утре. А то идваше като логична геометрична прогресия. И ме правеше щастлива, в рамките на нормалността, разбира се. Докато не осъзнах обсесивността си. Да, имаше и вчера и утре, и днес. Но мен ме нямаше.

Храната се превърна в единствената ми връзка с настоящето. Нищо друго нямаше значение, освен контрола върху и доволството от един детайл от днес.  Един детайл, който промени живота ми. Това се случи, когато тялото поиска своето „днес”.

Бях спечелила още една битка. Усетих днес. Но се лъгах. Аз не го усещах, а го контролирах. С един детайл. Усещането бях убила. Унижавайки тялото. А то е първото условие за усет. Другото е чиста рационалност. Целият този процес на осъзнаване на „днес” ми струваше скъпо. И сега бях дори по-безсилна от момента, в който бях постигвателна в нормалността си. Тогава поне имах съюзник в лицето на тялото си.

Не ми оставаше друго освен да го спечеля отново. Но не по същия начин, по който го имах преди. А с любов и грижа. С ясното съзнание, че единствения изход от социалната нормалност е хармонията между теб и то. А щастието „днес” идва като логичен субпродукт от тази симбиоза…Просто с наблюдение и приемане на прекрасната връзка между двете.

Най-трудното в случая е осъзнаването на борбата. Най-лесното: спирането на огъня. Това не е „нормална”, а индивидуална борба. Всеки я изживява по различен начин. Някой от нас я водят неперекъснато. Аз започнах със спирането на огъня, когато неосзънато определения като противник престана да се бори.

Тогава разбрах, че нямам противници, освен собственото си рацио. То беше причината да се въоражавам 30 години с „трябва”, вместо с „искам”, знаейки, че битки се печелят по този начин. А и „трябва” е основата на вчера и утре. Днес принадлежи на слабото „искам”. А аз си мислех, че съм силна и добре въоръжена. Защото изпълнявайки „трябва” бях сигурна, че ще изляза победител. „Искам” е за слабите. То не печели битки.

И тогава осъзнах, че животът не е автоимунна борба.  И започнах да обичам. Въображаемият противник загуби, за да покаже, че никога не е искал да воюва. Просто аз не пожелах да видя белия флаг.

Сега, 30 години по-късно осъзнах, че това е само пирова победа в една фиктивна битка, породена от нормалността. Сега вече не воювам. Защото ми останаха само „днес” и „искам”.  „Трябва”-тата ги оставям за „постигвачите”…

София, 02.02.2012